ЗА КУЛТУРНАТА КРИЗА У НАС
Тая маса от полуобразовани хора се среща днес във всички среди на нашата общественост — от низините до върховете ѝ. Затова животът ни е задръстен и обречен на безплодие. Нашето нещастие, обаче, произтича не толкова от големия им брой, колкото от това, че те у нас никога не са били лишени от възможността да играят значителна роля въ тоя живот, а през последните десетолетие — да изстѫпягъ и като ръководна сила в него. Те се явяват навсякъде: в публичността — като безогледни демагози;
Ако нѣкой би поискалъ да си изясни смисъла на живота ни отъ Освобождението насамъ, особено презъ времето на последнитѣ десетолѣтия, останалъ би слисанъ отъ странноститѣ, съ които тоя животъ е изпълненъ. Като че ли основната и най-сѫществена черта въ него е отсѫтствието на всѣкаква логика. Казалъ би човѣкъ, че сме живѣли, за да творимъ парадокси, да доказваме, че сме способни да извратимъ или да стигнемъ тъкмо до опакото на всичко онова, което навсѣкѫде и у всички представя цель на всѣко естествено и здраво развитие.
Тоя фактъ въ една или друга степень се набелязва у насъ решително всѫде. Нигде обаче той не изпъква съ такава сила и нигде значението му не е тъй голѣмо, както въ областьта на образованието и изобщо на духовното ни битие.
Жертви за народната си просвѣта ние, общо взето, никога не сме скѫпѣли. За това въ дѣлото на народного образование минавахме за народъ, който далеко е опредилъ съседитѣ си. И не само при единъ случай съ гордость сме сочили, че по общия брой на училищата си и по процента на грамотностьта сме почти достигнали равнището на голѣмитѣ културни народи. Още по-значителенъ изглежда напредъкътъ ни въ ръста на срѣдното образование. Тукъ вече по относителното число на своитѣ училища — поне до преди година и половина — ние едва имахме равни на себе си. И рѣдко нѣкой народъ може да се похвали съ едно — съответно на численостьта си — тъй голѣмо количество „интелигентни” съ завършено срѣдно или висше образование, каквото вече имаме ние.
Всичко това, обаче, е само едната страна на въпроса, парадната му външность. Въ сѫщность, всеобщата ни грамотность, за която тъй самодоволно обичаме да говоримъ, представя истинско недоразумение. Най-малко за три четърти отъ всички грамотни хора у насъ простого писане си остава най-сложното измежду всички изкуства. Тия, които презъ време на войнитѣ сѫ имали възможностьта да преглеждатъ войнишката кореспонденция, знаятъ, че обикновениятъ грамотенъ българинъ не може сносно да напише дори нѣколко реда. А неграмотностьта у насъ съвсемъ не е явление специфично за тия, които длъжатъ образованието си само на първоначалното училище. Въ известенъ смисълъ нѣщо съвсемъ обикновено е тя срѣдъ питомцитѣ и на срѣдното. Разбира се, тукъ не е дума за неустановения, а въ нѣкои случаи и съвсемъ непоследователенъ официаленъ правопись, който следъ нѣколкократнитѣ си промѣни поставя при нѣкои случаи въ затруднения и най-опитни книжовници. Срѣдниятъ типъ образованъ българинъ не е въ състояние да „съчини” правилно, безъ груби граматически, езикови или стилни грѣшки, нито една страница. За това, въпрѣки грамадното количество „интелигентни”, съ каквито вече е претоваренъ животътъ ни, толкова малко сѫ българитѣ, които могатъ да мислятъ правилно и да излагатъ на книга мислитѣ си. Когато единъ чужденецъ учи езика на дадена страна, обикновено му препорѫчватъ да чете нейния периодически печать. Това е не само, защото въ него се пише просто и ясно, както хората обикновено си говоритъ, но още и защото главното изискване, на което навсѣкѫде единъ публицистъ трѣбва да отговаря, е — да пише стилно и граматически издържано. Само у насъ на това условие никой не държи. И всѣки, който е общувалъ съ чужденци, навѣрно не еднажъ е слушалъ оплаквания отъ българския езикъ на нашата преса. Тя не само че не съдействува да се развие и затвърди, но обикновено похабява чувството за правилна речь.
Това, което е въ пресата, въ още по-голѣми размѣри e въ държавнитѣ и общественитѣ ни учреждения. Тѣ открай време си оставатъ най-удобниятъ и спокоенъ приютъ на безграмотностьта. Обикновениятъ нашенски чиновникъ — голѣмъ или малъкъ — продължава да бѫде олицетворение на човѣкъ, който не само че не знае граматиката на своя езикъ, но нѣма и най-елементаренъ усетъ за него. Поради това нигде тоя езикъ не се обезобразява тъй, както въ благословенитѣ български канцеларии. Не напраздно най-забавнитѣ страници на хумористическия ни печать сѫ тия, въ които се поднасятъ образци отъ словесното творчество на нашето чиновничество. А езиковата култура е най-елементарното качество на образования човѣкъ. И който нея не притежава, е лишенъ отъ първото условие за всѣко понататъшно развитие; както — и училищна система, която не смогва нея да насади у питомцитѣ си, сама дава доказателства за своята негодность.
Но това тържествено шествие на полуграмотностьта у насъ не е нѣщо, което сѫществува изолирано и само за себе си. То е само частиченъ и външенъ изразъ на друго явление, по-сѫществено и съ по-голѣмо значение: необикновениятъ ръстъ на така наречената полуинтелигенция. Особенитѣ условия, всрѣдъ които свѣтътъ се озова следъ голѣмата война, предизвикаха появата на тая социална категория почти въ всички страни. Но докато тамъ тя е нѣщо ново, у насъ — поради причини чисто нашенски тя не е липсвала никога презъ цѣлия периодъ на свободното ни сѫществуване.
Освобождението ни завари въ много отношения съвсемъ неподготвени, за да заживѣемъ, както трѣбва. Държава и общество за устройството и отправлението на многобройнитѣ си и разнообразии служби чувствуваха нуждата отъ цѣла армия малко или много квалифицирани работници. Потрѣбни бѣха хора за разнитѣ клонове на държавното и общестаено строителство, дейци въ стопански и културни институти, школувани специалисти въ различнитѣ свободни професии или технически служби. Трансформирането на народното ни стопанство, поради новитѣ условия на производството и размѣната и поради настѫпилата сложность въ социалнитѣ отношения, изискваше и отъ обикновения житель на града и селото знания, отъ каквито въ миналото рѣдко нѣкой чувствуваше особена потрѣба.
Предъ тоя, тъй остро усѣтенъ, недостигъ отъ образование и отъ „учени” хора, държавата не можеше да остане безучастна: тя бѣ най-рано и най-силно засѣгната отъ него. Притури се още и съзнанието, че като народъ въ всѣко отношение сме твърде закъснѣли и че на всѣка цена трѣбва да догонимъ тия, които сѫ ни изпредили. Всичко това превърна грижитѣ за екстенсивния ръстъ на училищната просвѣта, особено тия за срѣдното и висше образование, въ основенъ стимулъ на културната ни политика. Колкото недостатъчно подготвени и да се явяваха питомцитѣ на нашитѣ училища, и тия, които се изпращаха да добиятъ набързо образованието си въ чужди учебни заведения, тѣ все пакъ се явяваха по-годни отъ другитъ, които не бѣха минали никаква школа. Увлѣчени въ това направление, обаче, ние отивахме къмъ все по-голѣми крайности. Защото, и следъ като нуждата на държава и общество отъ масовъ притокъ на интелигентски кадри вече значителна намалѣ, процесътъ на тѣхното създаване не само че не бѣ ограниченъ, но се и засили. Паралелно съ това, вмѣсто да бѫдатъ повишени, намаляваха и изискванията, на които трѣбва да отговаря образованиятъ човѣкъ. Безспоренъ, но многозначителенъ фактъ е непрестанниятъ стремежъ у насъ отъ десетолѣтия насамъ да се облегчи учението, да се направи то възможно по-просто, следователно, — достѫпно и за най-посрѣдственитѣ. „Модерни” педагогически вѣяния се надпреварваха, за да са поставятъ въ услуга на това движение, при което всѣки можеше да получи формално признание за образованъ човѣкъ.
Така, заживѣло още отъ самото си начало при условия твърде неблагоприятни за работа, българското училище все повече палаше, вмѣсто да се издига и да засиля въздействието си върху своитѣ питомци. И всѣко ново поколение отъ тия последнитѣ излизаше отъ него по-малко подготвено.
Вмѣсто да превъзхождатъ духовно своитѣ бащи, децата се явяваха по-негодни отъ тѣхъ.
Намѣсиха се причини и отъ другъ характеръ, които стихийно тласкаха развитието ни въ еднажъ поетитѣ насоки. Войнитѣ предизвикаха дълбоко разстройство въ икономическия ни животъ. Националното ни богатство намалѣ; извънредно много се ограничиха и възможноститѣ за поминъкъ чрезъ непосрѣдствена стопанска дейность. Така животътъ и земята ни се оказаха вече тѣсни за поколѣнията, които подрастватъ. И при липсата на всѣкаква други възможности, тѣмъ оставаше единствения изходъ — да се насочатъ къмъ училището. Знанието е най малкото, което ги интересува; склонность къмъ духовни занятия грамадната часть отъ тѣхъ съвсемъ и не чувствува. Това, което тѣ дирятъ отъ училището, сѫ дипломитѣ, а отъ живота — хлѣбъ и следъ това, — удобство и лека кариера.
Така се създаде и увеличи, докато най-сетне доби пълно преобладание въ живота ни, тая маса отъ хора, свършили разни видове училища, претенциозни и самонадѣяни, но въ голѣмото си мнозинство лишени отъ всѣкаква култура; кѫсогледи егоисти, за които свѣтътъ свършва тамъ, догдето се простиратъ границитѣ на собственото имъ благополучие, или — въ най-благоприятенъ случай — задълженията, които имъ налага тѣхното непосрѣдствено занятие. Повърхностни, лениви и равнодушии, тѣ сѫ готови, обаче, да резоньорствуватъ на всѣка тема. Самодоволни, защото имъ липсва самокритика, тѣ се явяватъ критически настроени къмъ всѣко творческо усилие въ нашата общественость, понеже знаятъ, че тъй се освобождаватъ отъ задължението да му сътрудничатъ. Въ едни случаи безпринципни и споссбни на всѣки компромисъ, а въ други — готови да се наредятъ задъ всѣко модно вѣяние, щомъ като, безъ да изисква отъ тѣхъ каквито и да било жертви, то имъ обещава нѣкакви облаги, или поне имъ осигурява възможностьта да минатъ за напредничави. Това сѫ хората, които дирятъ равнитѣ пѫтища въ живота и се плъзгатъ по повърхностьта му, но никога и не помислятъ да надникнатъ въ скрититѣ му гънки. Цѣлата мѫдрость, съ която живѣятъ, се изчерпва съ заучени формули. Повечето отъ тѣхъ нищо не търсятъ да разбератъ и научатъ, поради простата причина, че нѣматъ никакви духовни потрѣби, а не сѫ свикнали и да мислятъ
Тая маса отъ полуобразовани хора се среща днесъ въ всички срѣди на нашата общественость — отъ низинитѣ до върховетѣ ѝ. Затова животътъ ни е задръстенъ и обреченъ на безплодие. Нашето нещастие, обаче, произтича не толкова отъ голѣмия имъ брой, колкото отъ това, че тѣ у насъ никога не сѫ били лишени отъ възможностьта да играятъ значителна роля въ тоя животъ, а презъ последнитѣ десетолѣтия — да изстѫпягъ и като рѫководна сила въ него. Тѣ се явяватъ навсѣкѫде: въ публичностьта — като безогледни демагози; въ държавни и обществени учреждения — като важни бюрократи. Намираме ги въ стопанскитѣ и културни институти, гдето даватъ видъ, че промишляватъ и работятъ; по стъгдитѣ, гдето шумятъ, или по ѫглитѣ, гдето шепнатъ, недоволствуватъ и интригуватъ. Отъ тѣхъ зависи всичко. Защото тѣ сѫ, които създаватъ настроенията и смогватъ да използуватъ всѣко обществено недоволство, при все че — като решаващи фактори, — именно тѣ или тѣхни събратя сѫ истинскитѣ сѣячи на всѣко разочарование и отрицание. Тѣ държатъ въ пленъ и съзнанието на маситѣ. Тия последнитѣ въ душата си ги ненавиждатъ, но вървятъ следъ тѣхъ поради това, че нѣма други, следъ които да тръгнатъ: срещу тѣхъ въ живота ни липсва всѣкаква организирана сила. И нѣма откѫде да се яви. Защото презъ цѣлия периодъ отъ освобождението си до днесъ ние не успѣхме да създадемъ въ срѣдата си това, което се нарича духовенъ елитъ — общественъ слой отъ морално здрави, проникнати отъ традициитѣ на своя народъ и всестранно просвѣтени люде, каквито стоятъ на чело на всѣко нормално развиващо се общество, рѫководятъ и съгласуватъ или контролиратъ отдѣлнитѣ негови прояви. А, като що годе значителна обществена величина, не се създаде у насъ и оная културна срѣда, отъ която такъвъ духовенъ елитъ би могълъ непрестанно да се попълва и обновява, която заедно съ това би му служила за необходима обществена опора, осигурявала би му възможностьта да въздействува върху съзнанието на маситѣ. Общественитѣ функции на подобенъ елитъ се излълняватъ у насъ отъ сѫщата полуинтелигенция.
Тая е причината, загдето нито въ една область на националното си и държавно строителство ние нѣмахме и за това не можехме да следваме здраво обмислени и ясно начертани цели и загдето отсѫтствуваше всѣка приемственость въ развитието ни. Липсата на кристализирана и носена отъ общественъ елитъ национална мисъль у насъ обяснява сѫщо тъй, защо въпроси отъ сѫдбоносно значение за племето ни отъ десетолѣтия напраздно очакватъ да бѫдатъ, не дори разрешени, а просто съгледани; защо голѣми културни почини оставатъ въ областьта на мечтитѣ и на хубавитѣ пожелания, а други, поради това, че липсватъ хората, които би могли да имъ дадатъ плъть и кръвь, залиняватъ още при самото си раждане.
До каква степень е опустошенъ животътъ ни и колко голѣма е липсата на „хора” у насъ, се вижда особено днесъ, когато тоя животъ е спрѣлъ върху единъ отъ най-сѫдбоноснитѣ си завои. Искаме да ликвидираме съ миналото, а не знаемъ какъ да сторимъ това и съ какво да го замѣнимъ. Нуждни сѫ умове, за да покажатъ пѫтищата, които трѣбва да се поематъ, водачи, които да поведатъ изъ тѣхъ, и най-сетне — кадри отъ изпитани труженици, които да ги разчистятъ и направятъ проходими. Не се явяватъ, обаче, нито еднитѣ, нито другитѣ. И въ усета за пълното си безсилие се виждаме принудени да се занимаваме съ формитѣ и да припишемъ всичко тѣмъ, забравяйки, че всѣка форма е изразъ на определено, съответно ней съдържание, безъ наличностьта на което е обречена неминуемо да се из роди и свърши съ резултати тъкмо обратни на тия, които сѫ били очаквани отъ нея. Нали именно на това обстоятелство — отсѫтствието на живо, предварително дадено съдържание, т. е. на идеи, които носятъ разрешение на узрѣлитѣ проблеми, и на хора, годни да въплътятъ тия идеи, — се длъжи несполуката на всички по-раншни опити да бѫде изведенъ живота ни отъ безпѫтица, нали все поради сѫщата причина такъвъ край, изглежда, ще бѫде отсѫденъ и на последния измежду тѣхъ?
Обикновено се счита, че изворътъ на всичкото зло въ живота ни днесъ лежи въ нещастния изходъ на войнитѣ, въ умората и разочарованията, които тѣ донесоха на народа ни. Вѣрното въ случая е единственно това, че войнитѣ съ всичкитѣ имъ последици само спомогнаха, щото кризата да получи особено болезненъ характеръ. Защото претърпенитѣ погроми не бѣха нищо друго, освенъ естествена последица все на сѫщия основенъ недѫгъ у насъ — отсѫтствие на зрѣла национална мисълъ и на водачи дорасли за призванието си. Нима нашиятъ физически и духовно тъй здравъ народъ, следъ като даде всички поискали отъ него усилия и жертви въ тия войни, би стигналъ до катастрофа ако тия, на които всецѣло бѣ повѣрилъ сѫдбинитъ си и които бѣха длъжни да промишляватъ за него, знаеха какво вършатъ и на кѫде го водятъ?
„Политици” отъ разни степени и величини ние винаги сме имали въ изобилие, дори много повече, отколкото това е естествено и нуждно за единъ народъ като нашиятъ. На политиката у насъ винаги се е гледало като на най-лесното и най-достѫпното отъ всички занятия. За това и полуинтелигентътъ намѣри въ нея най-благодатного измежду всички поприща. И тъкмо тази е причината, загдето тукъ бѣ тъй пълна липсата на творчески умове и загдето обикновениятъ политически дѣецъ у насъ, — както нигде другаде, — до такава степень е лишенъ отъ подготовката и изобщо отъ качествата, необходами за тоя, може би, по-сложенъ отъ всѣки другъ родъ дейность. Нѣкога историкътъ на нашето време ще се чуди на жизнената сила, развърната отъ народа ни въ преживѣнитѣ голѣми събития; ще се чуди, може би, и на издръжливостьта му въ тежкитѣ следвоенни години. Това обаче, надъ което сигурно ще спре най-много вниманието си, ще бѫде въпросътъ — какъ тоя силенъ и бодъръ народъ въ най-критическитѣ години на новата си история не смогна да излѫчи изъ себе си нужднитѣ му водачи, а остави сѫдбата си въ рѫцетѣ на недорасли духовно свои синове.
При единъ или другъ случай, когато се е заговаряло у насъ по тоя въпросъ и сѫ се дирѣли отговорноститѣ, между другото и въ духа или въ системата на политическия ни животъ, съ всички негови тъмни особености, често сѫ се чували позовавания къмъ миналото, къмъ епохата непосрѣдствено следъ освобождението: отъ тогава тая система и духъ водѣли началото си и именно тѣмъ, все пакъ, сме длъжели ние всичкия си осѫщественъ до сега напредъкъ. Тъй сложената защита, обаче, ако не представя нѣкакво недоразумение, сигурно разчита на наивностьта на тия, за които е предназначена. Защото сѫщностьта тукъ е именно израждането на онова, което нѣкога бѣ започнато и, при благоприятни условия, можеше да даде нѣщо, наистина хубаво и добро. A най-вѣренъ признакъ на подобно израждане винаги сѫ се явявали усилията на недостойнитѣ епигони да прикриятъ съ заслугитѣ на голѣмитѣ си предшественици своитѣ собствени прегрѣшения и нищета.
Както отдѣлнитѣ хора, тъй и народитѣ, сѫ склонни въ времена на нещастия да се самооправдаватъ, като отдаватъ всичко на стечението на слѣпи случайности и изобщо на обстоятелства, лежещи вънъ отъ самитѣ тѣхъ. Нѣщо подобно като че ли става въ случая и съ насъ. Казва се, — нима на единъ народъ като нашия, едва що възкръсналъ отъ пепелищата на миналото си, лишенъ и отъ опита, който само времето може да даде, нима на единъ такъвъ народъ може да се хвърли упрѣкътъ, че въ кѫсия периодъ на свободного и сѫществуване не е успѣлъ духовно дотолкова да възмѫжее, че да налучка вѣрнитѣ пѫтища на своето развитие, създавайки заедно съ това — и необходимитѣ му кадри отъ рѫководители?
Всичко това може да е тъй, но само въ известенъ смисълъ и до известна степень. Защото не е напълно вѣрно, че свободния си животъ ние започнахме безъ всѣкакъвъ духовенъ капиталъ и безъ достатъченъ свой опитъ. Нашего политическо освобождение се предшествуваше отъ дълъгъ периодъ на борби за духовна свобода и църковно самоуправление. Въ тия борби народътъ ни прояви не само удивително сцепление и и издръжливость, но и рѣдка дисциплина. За да се стигне, обаче, до крайния успѣхъ, всичко това далечъ не бѣ достатъчно. Въ превратноститѣ, презъ които минаха тия борби тогавашниятъ българинъ прояви такъвъ тактъ, методичность и умение да се подготвятъ, предугаждатъ или изчакватъ събитията и се използуватъ благоприятнитъ обстоятелства, че буди и днесъ удивлението ни. Народната маса тогава не всѣкога изстѫпваше на сцената. Тя влизаше въ действие, само когато — грижливо подготвени отъ мълчаливата работа на признатитѣ ѝ водачи — настѫпваха моментитѣ за нейния натискъ и той можеше да произведе желания ефектъ. Най-важното въ тоя бавенъ процесъ на национално осъзнаване и възмога бѣ, че такива избранници, народни водачи не само сѫществуваха, но образуваха цѣла плеада:
всѣки достатъчно подготвенъ за службата, която неговитѣ знания, способности или обществено положения му отреждаха, и всѣки напълно проникнатъ отъ съзнанието за отговорноститѣ си. Жертвитѣ, които трѣбваше да се даватъ, не немаляваха броя на тия труженици, защото чувството за дългъ бѣ вече разпалено въ много сърдца и на мѣстото на единъ ратникъ, излѣзълъ отъ строя, бѣха готови да изстѫпятъ редица други. Тоя духовенъ елитъ бѣ, който съ своята мисъль и дѣло не оставяше започнатото движение да затихне и внушаваше на всѣка враждебна сила усета, че има предъ себе си съпротива, която мѫчно би могла да бѫде преодолена.
Възпитани отъ примѣра на тия люде и носители на тѣхнитѣ завети бѣха и мнозина отъ първитѣ зидари на новата ни държавность. И тѣмъ тя длъжеше всичко добро, което понесе въ себе си, а ние — всички постижения презъ новото време. Продължателитѣ на дѣлото, започнато отъ тия първи зидари, не бѣха следователно принудени да градятъ върху нищо. Тѣ бѣха получили едно — наистина не особено голѣмо, но ценно — наследство и имаха лекия дългъ да го запазятъ. На тоя именно дългъ тѣ измѣниха.
А, за да се види, какво представяха въ това отношение другитѣ и, следователно,— какво можехме да направимъ и ние, достатъченъ е единъ малъкъ паралелъ съ западнитѣ ни съседи. Тѣхното освобождение не бѣ предшествувано отъ тъй буйно просвѣтно движение, както нашето. При устройството на свободния си животъ, тѣ нѣмаха задъ себе си нито примѣри, нито завети като нашитѣ. И все пакъ, неизминали тридесеть години отъ освобождението имъ, и тамъ вече сѫществуваше национальна и държавна идеология, отъ каквато ние и до днесъ сме лишени; имаха тѣ и нѣщо по-вече — цѣла фаланга отъ духовни водачи, които заработиха за нейното осѫществяване. Още въ 1844 година се яви знаменитото „Начертание” на Илия Гарашанинъ — програма за разрешение на „югославянската национална проблема” отъ тогавашното сръбско княжество. Въ тоя документъ бѣха нахвърлени голѣмитѣ линии на сръбската национална и държавна политика, нейнитѣ далечни цели. И въпрѣки превратноститѣ и разочарованията, съ които животътъ на малката съседна държава бѣ тъй богатъ, нейнитѣ представители следваха тия основни линии неотклонно презъ течение на много десетолѣтия. За това, когато настѫпи времето на сѫдбоноснитѣ решения, ония тамъ, външно много по-слаби отъ насъ, се оказаха далечъ по-подготвени да се справятъ съ задачитѣ си.
Вѣковетѣ на робството оставиха у насъ твърде тежки наслоения и още много време ще трѣбва да изтече, докато се освободимъ отъ тѣхъ. Редица външни фактори упражняваха, особено въ най-новото време, влияния, сѫщо тъй не всѣкога благотворни върху ни. Отъ особено значение, тукъ бѣха дветѣ голѣми събития, съ които почна новото ни свободно сѫществувание: Освобождението, за което ние сами нѣмахме никакви заслуги, а следъ това — неочаквано лекиятъ ни успѣхъ при Съединението и войната въ 1885 г. Не е мѣстото тукъ да се спираме върху значението на тия две събития аа цѣлия ни по-сетнешенъ животъ. Достатъчно е да обърнемъ внимание само на една отъ тѣхнитѣ последици. — Ние заживѣхме съ лекомисленото съзнание, че голѣмитѣ постижения въ историческото битие на единъ народъ не се нуждаятъ отъ дълга и всестранна подготовка, отъ предварително и умѣло организиране на неговитѣ духовни и материални сили, отъ внимателно претегляне на много външни обстоятелства. Поради това, народътъ ни навлѣзе въ най-новата си история съ психиката на парвенюто и авантюриста: две черти, които и до день днешенъ образуватъ най-характерната особеность въ духовния образъ на нашия полуинтелигентъ
Въ епохата на възраждането ни — епоха на безшуменъ трудъ и постепенна възмога, когато всѣка лека кариера бѣ изключена, а общественото поприще изискваше готовность за саможертва, — тоя психологически типъ бѣ невъзможенъ. И ние вече знаемъ, че неговата поява дойде по-късно, а широкото му разпространение — едва презъ първитѣ десетолѣтия следъ Освобождението. Времето, което наследи тоя периодь, все повече увеличаваше духовната пустота срѣдъ насъ, за да ни доведе до днешното състояние, при което всѣка „духовность” е почти отречена, а на човѣка, всецѣло живѣещъ въ мира на идеитѣ, се гледа като на чудакъ или на сѫщество отъ съвсемъ други свѣтъ. Затова — въпрѣки страшната „нужда отъ хора”, каквато се осеща почти навсѣкѫде — такива не се явяватъ. Или пъкъ, ако все още тукъ или тамъ могатъ да се намѣрятъ, предпочитатъ да стоятъ на страна, осамотени като истински отшелници. Духовнитѣ връзки между тѣхъ и обществената срѣда сѫ скѫсани, тъй като тѣ знаятъ, че въ нея не ще бѫдатъ разбрани, а още по-малко — достатъчно подкрепени.
Така, оставенъ на слѣпитѣ сили въ него, животътъ ни тъпче на едно мѣсто, за да дочака може би нови катастрофи. Защото всѣки изминатъ день намалява общата ни съпротивителна способность, а следователно — и възможноститѣ да се преодолѣе днешното състояние. Истинска заблуда би било да се успокояваме съ мисъльта, че тъй като криза преживява цѣлиятъ свѣтъ, намъ не остава друго, освенъ да очакваме излѣкуването си чрезъ него — отъ мѣркитѣ или срѣдствата, които по-мѫдритѣ и по-опитнитѣ отъ насъ приложатъ за себе си. Едничкото общо нѣщо между насъ и тѣхъ е може би само тоза, че и тукъ и тамъ материалнитѣ основи на сѫществуването сѫ разклатени и че върху повърхностьта на обществения животъ, въ една или друга степень, е изплувала полуилтелигентностьта.
Но духовната криза всрѣдъ напредналитѣ общества е въ известенъ смисълъ, нѣщо съвсемъ различно по сѫщностьта си отъ преживяваното у насъ. Тамъ тя е последица отъ това, което бихме могли да наречемъ свръхкултура. Развитието тамъ е стигнало една точка, по-нататъкъ отъ която като че ли е невъзможно да се отиде. А въ историята действуватъ сѫщитѣ закони, на каквито е подчинена и биологията: застоятъ предизвиква разложение и упадъкъ.
Преситено отъ всичко, що има, човѣчеството тамъ се чувствува отвратено отъ него. И, безсилно да го замѣни съ нѣщо по-хубаво и добро, то добива вкусъ къмъ елементарното и грубого, дори извратеното, предава се на истинска вакханалия. А еднажъ настѫпила тя, отприщватъ се всички язове и животътъ се превръща въ мѫтилка, гдето нѣщата загубватъ истинската си стойность.
Би било съвсемъ несъобразно съ действителностьта да се говори у насъ за подобна културна хипертрофия и за пресищане отъ продуктитѣ на съвременната цивилизация: нейнитѣ истински ценности и до днесъ ни оставатъ непостижими. И ако въ нѣкои области или прояви на живота ни, споменатата вакханалия вече прониква, това се дължи на обикновения инстинктъ за подражание, особено присѫщъ на всички недорасли. Упадъкътъ, обаче, намира у насъ една срѣда, която, поради низката степень на развитието си, особено му благоприятствува. При все това, ако днешното ни състояние се дължеше само на тия нови и външни влияния, то не би било тъй тежко. За жалость има и нѣщо друго: вѫтрешната разруха, въ която тѣ ни заварватъ и която засилватъ.
Какъвъ изходъ ще намѣри свѣтътъ изъ днешния хаосъ, — това днесъ никой не е въ състояние да предвиди. Може би тоя хаосъ ще се шири и задълбочава, докато най-сетне, следъ дълги мѫки, изъ него изникне нѣщо съвсемъ различно отъ настоящего. Но може би, уморено отъ много блуждения, човѣчеството ще се върне къмъ изпитанитѣ стари ценности, като ги пригоди къмъ измѣненитѣ си нужди. Подобни ценности съдържа всѣко минало. Въ времена на съмнения тв, наредъ съ всичко друго, могатъ да бѫдатъ отречени и стѫпкани, за да бѫдатъ изровени по-късно и запазени като трайно достояние на живота. Едно е само вънъ отъ съмнение — че най-безболезнено и леко ще разрешатъ проблемата за бѫдащето си тия общества и народи, у които, въпрѣки всичко, общото културно равнище остане на най-голѣма висота и духовного начало — най-малко нащърбено. Въ тѣхъ духовниятъ елитъ, като по-голѣмъ или по-малъкъ общественъ спой, никога не ще изчезне, нито пъкъ неговата изолация отъ останалата обществена срѣда ще бѫде възможна. Не ще бѫдатъ всецѣло парализирани и силитѣ на самосъхранението имъ, които се коренятъ въ преданията на миналото. Тъй или иначе известна приемственость въ тѣхното развитие все ще бѫде запазена.
Всичко това у насъ липсва и тъкмо въ тая липса лежатъ опасноститѣ, на който сме изложени. Самата културна криза, която за цѣлия свѣтъ настѫпи едва следъ завършека на голѣмата война, за насъ започна въ сѫщность още отъ първитѣ години на свободния ни животъ. Защото именно отъ онова време тръгна рушението на народния ни битъ, — едничкото завещано намъ отъ миналото културно наследство, — и поведоха своето начало безплоднитѣ усилия да пресадимъ у себе си истинскитѣ придобивки на чуждото културно творчество. Отъ тогава, та и до сега, тая криза расте и се задълбочава, тъй като нито едното се помѫчихме да спасимъ, нито пъкъ другитѣ бѣхме въ състояние да усвоимъ. Тъй заживѣхме съвсемъ дезориентирани, безъ своя цель и безъ свой пѫть, пленници на временни настроения и на необмислени увлечения и за това — безъ да бѫдемъ способни да влияемъ на събитията, въ които се виждахме замѣсени, — сами се превръщахме въ тѣхна играчка. Не отъ свръхкултура, за каквато може да става дума на Западъ, а отъ истинска културна анемия, съ всички нейни последния, е обхванатъ животътъ ни. И главно поради това се оказва той днесъ лишенъ отъ всѣкакви опори.
Другаде сѫществуватъ достатъчно оформени, малко или много крепки обществени класи, съ свои обществени и културни идеали. Общото разложение не оставя и тѣхъ незасѣгнати, но все пакъ тѣ сѫ, които въ времена, като днешното, могатъ да обединятъ обществата около такива идеали и да стимулиратъ движението къмъ тѣхъ. У насъ такива класи не успеха да се създадатъ. Нѣкогашното занаятчийство, което стоеше на чело на развитието ни, днесъ е превърнато въ социална развалина. Останалата часть отъ българската буржуазия, която тогава вървѣше наредъ съ него, вече отдавна е абдикирала отъ националния си и общественъ дългъ. По-право — тя никога, въ най-ново време не се оказа достатъчно дорасла за него. Селото тъне въ материална мизерия и духовна нищета и заедно съ други обществени срѣди плаща данъкъ на демагогията. Поради всичко това разнебитена е и държавата ни. На опасность е изложено бѫдащето и на самата нация. Така кризата, отъ която е обхванатъ животътъ ни, не само по естество и дълбочина, но и по размѣри, е доста различна отъ оная въ много други страни. За насъ тя вече отдавна е станала криза държавна и национална. Ако другаде въпросътъ е, въ какво личностьта трѣбва да вѣрва и накѫде да тръгне, за да добие липсващето ѝ вѫтрешно спокойствие, у насъ е поколебана и все по-вече се руши вѣрата не въ човѣка изобщо, а въ самитѣ насъ, въ собственитѣ ни сили като народъ и въ способностьта ни сами да уреждаме своитѣ сѫдбини
Общества, доведени до състояние като нашето, за да бѫдатъ спасени, трѣбва да развърнатъ особени усилия. Стимулътъ, който е въ състояние да събуди тия усилия и ги впрѣгне въ действие, може да бѫде само съзнанието за размѣра на опасноститѣ, които трѣбва да бѫдатъ избѣгнати. И когато, по-нататъкъ, това съзнание стане фактъ, нуждно е да намѣри то въплъщението си въ хората, които могатъ да го превърнатъ въ дѣла.
Нѣкога твърде разпространено бѣ и съ особена почить се ползуваше учението, споредъ което личностьта се явява изпълнитель на мисия, възложена ѝ отъ повелите на времето. Ролята на личностьта въ историческия процесъ се свеждаше, споредъ тоя възгледъ, до тая на медиума въ спиритическия сеансъ.
Днесъ това схващане е преодолѣно. Коригираха го голѣ-митѣ свѣтовни събития, на които сме съвременници. Личностьта не е орѫдие на нѣкакво фатално предопределение, което направлява историческия процесъ, а е жива творческа сила въ него. Тя е мѣрилото и гаранцията за всичко. Достатъчно е да си спом нимъ неотдавна преживѣното и да се огледаме близко или далеко около насъ, за да се убедимъ, че това е тъй. Излѣзоха победители отъ страшнитѣ свѣтовни стълкновения не изобщо народитѣ съ високо съзнание, дисциплина и стегната организация на своитѣ духовни и материал ни срѣдства: победата бѣ изтръгната отъ ония, които, свръхъ всичко това, бѣха работили най-всестрано надъ развитието си и които на чело на всички области въ живота си имаха истински рѫководители. И днесъ съ най-голѣмъ успѣхъ срещу вилнѣещата разруха се борятъ все народитѣ, у които по единъ или другъ начинъ, въ зависимость отъ особенитѣ имъ условия, проблемата за духовного рѫководство е най-сполучливо разрешена. Ако въ общества, устроени и сравнително здрави вѫтрешно, значението на личностьта не може да бѫде подценено, толкова по-голѣмо се явява това значение у другитѣ, гдето обществени сили липсватъ или пъкъ сѫ парализирани, но инстинктътъ за самосъхранение все още не е всецѣло угасналъ.
Отъ това гледище не само краятъ на опититѣ, правени въ областьта на нашето обществено и политически преустройство, но и цѣлото ни бѫдаще, зависи само отъ едно: ще се намѣрятъ ли още сега или въ най-близко бѫдаще умоветѣ, които да прозратъ всички истински нужди на живота ни и дадатъ указание за преобразованията въ него; ще се явятъ ли и волитѣ, способни, безъ огледъ на всички прѣчки, да осѫществятъ тѣхнитѣ идеи. И нека не криемъ: страховетѣ на всички ни идватъ не отъ съзнанието, че потенциалнитѣ сили въ народа ни сѫ изчерпани, а отъ това, че хора съ потрѣбнитѣ качества почти не виждаме.
Да се създадатъ тѣ, може би е най-голѣмата задача на нашето време: отъ това зависи сѫществуванието ни като народъ. И тукъ изстѫпва историческата роля, която — не на последно мѣсто — има да изиграе българското училище. Само то може да ограничи по-нататъшния ръстъ на полуинтелигенцията въ нашия животъ и да издигне общото културно равнище на обществото ни, а главно чрезъ него ще е възможно да се създаде и духовниятъ елитъ безъ който ние и занапредъ, както до сега, ще продължаваме да блуждаемъ и хабимъ силитѣ на своя народъ, за да видимъ най-сетне загубени сетнитѣ възможности да се спаси независимого му развитие.
( ПЕТЪРЪ МУТАФЧИЕВ. ПРОСВeТА, Кн. 4, Год. I., ДЕКЕМВРИЙ 1935 г. )
