Евгений Дайнов

Потопът от коментари след гласуването на вота на доверие към правителството на ГЕРБ, колкото и разнопосочен, постепенно извади на преден план една тема, която можем да формулираме така: „всички мразят Бойко”. Всякакви журналисти и коментатори се упражняваха в сарказъм, високомерно презрение и ехидно хихикане. Доста от тях са умни и прогресивни хора и това им поведение е стряскащо.

Още по-стряскащо е, че подигравките и хихикането този път не признаваха идеологически бариери. Подигравателната шумотевица беше една и съща отляво и отдясно, като в нея на равни начала – и с еднакъв речник – се включиха емблематични леви идеолози, социалисти, деснеещи анализатори и Синята коалиция.

Щом някаква заявена позиция с лекота прекрачва идеологически и политически разделения – значи, тя не е политическо явление. Обикновено в такива случаи става дума за явление от областите, изследвани от психологията, социологията и културологията. И оттук – изследваме явлението не с политически инструменти, а с онези, които принадлежат на посочените научни области.

Да видим образа на – така да ги наречем – „мразещите Бойко”. Те са както леви, така и десни. Но не са разделени в оценките си за Борисов, както са разделени в политиката, която проповядват. А не са разделени, защото техните оценки са вкоренени в един обединяващ ги социо-културен признак.

„Мразещите Бойко” са т.нар. „градски хора” – индивиди, които се изживяват като принадлежащи към историческите градски центрове. За тях подиграването с Борисов – спортистчето от крайните квартали, израстнало с кокошки и прасе в двора – е начин да докажат своята „градска”, превъзхождаща го принадлежност. Според тях, каквото и да прави момчето от Банкя, то е провинциално, безпомощно и смешно. И, като му се подиграват, те изглеждат столични, отракани и сериозни.

Накратко: „мразещите Бойко” искат да изглеждат „граждани” на фона на него, когото опаковат като „селянин”.

Наистина, Бойко Борисов никога не е имал подкрепата на историческите градски центрове и особено – на центъра на София. В България обаче истинските „градски хора” се броят на пръстите на двете ръце – и те днес са онези, които не се подиграват на премиера, не хихикат и не си упражняват сарказъма за негова сметка.

Дълбоко, автентично градските хора не са сред „мразещите Бойко”. От Филип Димитров, например, никога няма да чуете онова, което се изля върху медийната арена в последните десетина дни. За това си има причина и тя е политическа – т.е. отнася се до общото благо.

Още Аристотел подчертава, че не всеки човек, живеещ в града е гражданин. Гражданин е само онзи, който може да извиси разума си над всекидневните си нужди и отвъд своите пристрастия, предубеждения и комплекси – така щото да може да схване, кое е общото благо и каква е неговата, на гражданина роля в постигането на това общо благо. Поддържането на статута „гражданин” е плод на всекидневно усилие защото, както писа преди 20-тина години философът Ърнест Гелнер, „гражданинът е изкуствено творение – той не се поражда спонтанно от природата”.

Ясно е, как тези разсъждения се отнасят към казуса „Бойко Борисов”. Да, неговото правителство търпи огромни критики, защото има огромни управленски дефицити. В една спокойна ситуация общото благо изисква тези дефицити да бъдат критикувани и изяснявани, за да могат да бъдат преодолени и така общото благо да бъде обслужено по-добре.

Кое обаче е общото благо в една не-спокойна ситуация? Какъв е националният интерес тогава, когато срещу правителството са се подредили: Кремъл и неговите български агенти; бандитите и местните гангстерски феодали; хищните кръгове на Държавна сигурност; политическите носители на руските интереси – БСП и Георги Първанов; политическото крило на мафията – РЗС; различните скрити и явни олигархии, монополи и картели, с каквито е проядена българската икономика?

В тази – сегашната – ситуация общото благо е очевидно: атаката на тази шайка да бъде отблъсната от правителството, тъй като целта на атаката е очевидна за всеки, който има нещо между ушите. А тя е: връщане на България в орбитата на Русия, подчинение на националните интереси на руските геополитически амбиции, заместването на демокрацията, която все пак имаме, с руски тип гангстерско управление.

Все пак правителството, с всичките си дефекти, работи не за руските интереси, а за българските. Едва след като атаката бъде отбита и атакуващите – неутрализирани, ще се върне онази спокойна ситуация, в която разкриването на дефицитите на управлението отново ще обслужва общото благо.
Хората, които попадат в дефиницията „гражданин”, разработена от Аристотел и Гелнер, разбират това. Онези, които не го разбират, имат тежки проблеми с гражданската си идентичност. И, когато пренасят тези си проблеми на политическата арена – стават неадекватни.

Пример е Синята коалиция, което е смайващо, тъй като именно „сините” са историческите носители на мисията за „огражданяване” на българското общество. От месец-два обаче те не правят нищо подобно. Спомнете си: преди вота на доверие от СК казаха – война е, руските интереси притискат правителството. Поведението, което следва от тази (вярна) констатация е очевидно: подкрепа за правителството, спечелване на войната, а разправиите – после. Не това обаче се случи, защото по-късно от СК лансираха втора теза – ще подкрепим правителството, ако то кандиса на пет наши искания, свързани с активиране на необходимите реформи. Правителството начаса даде да се разбере, че в някаква степен приема 4 от 5-те условия. Но така и не получи подкрепата на „сините”, защото в последния момент те издигнаха трета теза: няма да подкрепяме правителството, тъй като то иска подкрепа за водената дотук политика, а ние не я приемаме. И дружно се включиха в политически разноцветния хор на „мразещите Бойко”.

Помислете си: градско поведение ли е да клатиш правителството в момента, в който то се е изправило срещу враждебен външен интерес и неговата местна глутница съюзници?

Имам една лоша новина за „мразещите Бойко”: вие само си мислите, че сте градски хора. Не сте. Напротив: имате тежки проблеми с гражданската си идентичност. И затова се занимавате с дълбоко провинциалната игра „да се подиграем на селянчето”. А това е последното нещо, което ще ви направи истински граждани.

Градската принадлежност е политическо явление. Ще рече: когато леви и десни говорят едно и също, нещо дълбоко не е наред с тяхната гражданска идентичност. И още: тази идентичност се доказва всеки ден със способността да работиш за общото благо. Ако не си стигнал до онова равнище, на което да виждаш общото благо, не си гражданин. И най-малко си гражданин, когато се подиграваш на някого, когото нарочваш за „селянин”.

Имам и една по-лоша новина. В последните десетина дни гражданин е именно спортистчето от крайните квартали, израстнал с кокошки и прасе в двора.

Между другото, не е задължително да живееш в исторически градски център, за да имаш поведението на гражданин. Именно извън центровете на градовете чувам – от месеци – следната реплика от страна на стари седесари и на корави Костовисти: „Абе защо нашите пречат на Бойко? Верно, дъни се от време на време, ама се мъчи, бута нещата напред… Защо му скачат по главата, а не помогнат нещо?”.

„Да, бе”, ще кажат въпросните хихикащи индивиди, „да ни дава акъл селянин от Миндя…” Селянин, селянин – ама колко да съм селянин? Вие решете.

* Статията е публикувана в във. “Седем” на 26 януари 2011 год.