Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.10.2010 16:16 - ПАЗАРЕН РЕД ИЛИ ПАЗАРЕН РАЗВРАТ
Автор: master78 Категория: Политика   
Прочетен: 1362 Коментари: 0 Гласове:
1



    През 1989 г. централизираноплановият тоталитаризъм колективизъм бе победен от демократично-пазарния индивидуално-егоистичен капитализъм (символът на тази победа бе разрушаването на Берлинската стена на 09.11.1989 г.). В случая победата в Студената война на капитализма индивидуализма над социализма колективизма има главно икономически основания и измерения, в смисъл, че икономически по-ефективната система – капитализмът, победи застойната, тромава и икономически по-неефективна система – социализма.
     Главният индикатор за икономическа ефективност е БВП на глава от населението, който предпоставя и обуславя благосъстоянието, респ. качеството на живота. С други думи победи обществено-икономическата система, която осигуряваше по-добро качество на живота; поне от формалноикономическа гледна точка, която, разбира се, е твърде важна.   Някои квалифицираха тази победа като грандиозна мирна революция, а други – като реФолюция, т.е. „революционен ефект, налаган отгоре“, а така също отвън (имаме предвид преди всичко МВФ, СБ и т.нар. „Вашингтонски консенсус“).
       Американският автор Фр. Фукуяма дори обяви победата през 1989 г. за „край на историята“, макар че по-скоро тя е начало на нова история, на нов световен еднополюсен ред, начело с единединствен хегемон – САЩ. За новия световен (еднополюсен) ред са ключови три понятия – глобализация, екология и сигурност, които са взаимно свързани. Все по-голямо значение придобива и словосъчтанието „устойчиво развитие“.
    Събитията от 90-те години на ХХ век, от една страна, потвърдиха, че пазарите играят важна роля в развитието, но от друга страна, показаха, че доброто правителство (т.е. държавата ) също играе важна роля в осигуряването на надеждното функциониране на пазарите. Пазарите функционират в структурни рамки и най-добре работят тогава, когато дееспособната държава поддържа правов порядък, осигурява ефективно регулиране, макроикономическа стабилност и други обществени блага, като отстранява провалите на пазара“. Следователно става дума за „примат на пазара при централната роля на институциите“, т.е. на държавата,без, разбира се, да се пренебрегват и т.нар. „политически провали“.
    Доброто правителство или доброто държавно управление предпоставя и обуславя добре организиран и ефективно функциониращ пазар, добре и хармонично функциониращо общество, в което са на уважение и почит справедливостта, и ефективността – два основополагащи принципа на развитието.
    Адам Смит е икономистът, който видя величието на пазара в качеството му на мощен социален механизъм за мотивиране, организиране и саморегулиране на икономическата дейност с оглед на създаването на повече богатство и по-добро благосъстояние. Силен акцент той поставя върху единството и еднопосочността на интересите на всички в обществото, включително и на тези на държавата (на Summum bonum), което автоматично се осигурява от пазара. Разбира се, А. Смит величае пазара, но не го абсолютизира,както правят неговите съвременни последователи в лицето на неолибералите и преди всичко на крайните от тях, наричани „неолиберални ястреби“, респ. „пазарни фундаменталисти“. В подкрепа на казаното ще припомним трите основни принципа на А. Смит, върху които следва да се изгражда финансово-икономическата политика на държавата:
– умерена стопанска дейност;
– неутрална финансова политика;
– уравновесен (бездефицитен) държавен бюджет.
   Ще припомним още, че в рамките на цялостното национално стопанство А. Смит е разграничавал две основополагащи структурни звена – частно (пазарно) стопанство и държавно стопанство. Той не е отричал напълно стопанската дейност на държавата, а е пледирал за умереност в тази посока от нейна страна. Под умерена стопанска дейност (на държавата) А. Смит е разбирал преди всичко изграждането и поддържането на необходимата инфраструктура, която е жизненоважна както за частно-пазарното, така и за държавното стопанство, както от военна, така и от административна, включително от социална гледна точка. Посткласиците развиха тезата за т.нар.естествени монополи“ (на национално и местно равнище). За да не се реализира изгодата от естествените монополи само от отделни частни физически или юридически лица, те (тези естествени монополи) трябва да останат в ръцете на държавата (и общините), за да се ползват всички от монополния им ефект и евентуално да не се злоупотребява с монополното покачване на цените. Правителството на Сакскобурготски в лицето на Л.Шулева и Н.Василев в периода  2001-2005г. разпродадоха естествените държавни монополи като БТК,Топлофикациите и Енергото за без пари. Резултатите са налице: новите вече частни монополи ЧЕЗ, ЕОН,ЕВН,БТК непрекъснато злоупотребяват с монополното си положение. Да не говорим за печалбите, които вместо в държаваната хазна отиват навън.
От 2001г. в България е въведена неолиберална политика от НДСВ и лъжливия "цар" Симеон Сакскобурготски.
  Вдъхновители на неолибералите са класическите либерали в лицето преди всичко на А. Смит, обаче те (неолибералите) отидохатвърде по-далеч от вдъхновителя и учителя си, доколкото според тях „всяка човешка дейност може да бъде въвлечена в пазарните отношения“, т.е. да се изгражда и да функционира на пазарна основа.
  
В съответствие с цитираното неолиберално верую от началото на 90-те години на миналия век се осъществява широкомащабен и динамичен „процес на дерегулиране на всички без изключение области на човешката дейност, пазарът е провъзгласен за най-добрия инструмент за стимулиране и поддържане  на конкуренцията и иновациите, превръща се в средство за консолидация на монополното влияние , за решително връщане към още по-голямо социално неравенство и възстановяване на властта на икономическия елит или на върхушката на обществото, както е било след Първата световна война.
  В условията на неолиберализма икономическата функция на държавата бе драстично редуцирана с тенденция едва ли не да се ликвидира, а социалната – силно ограничена, продължаваща да се ограничава и съпроводена с призиви да се предостави изцяло на църквата и на частни благотворителни организации.
   По темата за неолиберализма през последните години бе написана и издадена значителна по обем литература. Сред нея особено място заема изданието на Харвардския университет с автор Дейвид Харви, озаглавено „Кратка история на неолиберализма“. Впрочем цитираното издание не е само история, но и характеристика на неолиберализма. Според Д. Харви в основата на неолиберализмастоят Фр. фон Хайек и неговият кръг Мон Пелерин (на името нашвейцарското курортно градче, където групата се е събирала). В нея освен Хайек по-активна роля са играли Фон Мизес, М. Фридмън ифилософът К. Попър. Те са получили силна корпоративна и политическа (консервативна) подкрепа с оглед на това теоретичната мисъл да се пренастрои на неолиберална вълна. Д. Харви сочи като най-влиятелните поддръжници на неолибералната идея М. Тачър, Р.Рейгън, Дън Сяопин и Пол Уолкър – шефа (тогава) на Федералнатарезервна система на САЩ, наричана „Фед“. Твърде бързото разпространяване на неолиберализма в света се свързва и с имперските позиции и роля на САЩ, които се захващат с неговото пропагандиранеи разпространяване, включително с помощта на международните финансови институции и „Вашингтонския консенсус“ (алианс между Министерството на финансите на САЩ, Уолстрийт и МВФ).
 Описаните неолиберални реформи и процеси Д. Харви ги харак-
теризира и квалифицира като „радикално преразпределение на класовото влияние (…) възстановяване на класовата власт“18 на върхушката или на елита на обществото. Този елит „вместо системата за социално осигуряване на гражданите развива системата за поддържане на корпорациите“19 и цинично обявява, че „безработицата е личен изборна всеки човек“. Д. Харви цитира по този повод журналиста Томас Еделс, според когото „бизнесът (…) действа като единна класа“. Той (Д. Харви) сочи следните компоненти, чрез които „класовата власт бива трансформирана и възстановявана“:
а) възхода на финансовите пазари – „привилегированото средство за възстановяване на класовото влияние“, които по същество силно доминират над пазарите на стоки и услуги, над пазарите на материални блага;
б) „географската мобилност на капитала“,Като се счита, че откритите граници на Европа са оказали грамадно влияние в тази посока. Впрочем „четирите свободи“, върху които се изгражда и функционира ЕС, общо взето, са заложени в модела за неолибералната глобализация. Важна роля в тази посока играе (освен либерализацията) и „…стандартизацията на търговските отношения на основата на търговски съглашения“25 в рамките и под егидата главно на Световната търговска организация (СТО);
в) алианса между Уолстрийт, Министерството на финансите на САЩ и МВФ, вкл. СБ, или т.нар. „Вашингтонски консенсус“, създаден по времето на президента Клинтън в средата на 90-те години на миналия век. Дори е упражнена „принуда спрямо много развиващи сестрани да приемат „новата икономика“, т.е. неолибералния модел на икономическо развитие“26. В тази връзка се твърди, че „съвместните действия на Министерството на финансите (на САЩ – В. С.), Уолстрийт и МВФ са довели до чудовищни резултати“. Лансира се и т.нар. „теория за заговора“28, която според Дж. Стиглиц е израз на „отразяване (и защита) на идеологията и интересите на западното финансово общество“;
г) „Още през 1982 г. икономистите кейнсианци били изгонени от МВФ и СБ (и съответно заменени с неолиберали )
    Неолиберализмът обяви обществената собственост за „трагедия“, а конкуренцията и пазара, който я осигурява, за фундаментално благо, вкл. и за генератори и гаранти на индивидуалната свобода. Впрочем тук може да се спори дали конкуренцията и пазарът, или институцията на частната собственост осигуряват и гарантират индивидуалната свобода, чиято закрила (защита) се счита за основна функция и роля на неолибералната държава. За неолибералите пазарът е източникът и гарантът на свободата (индивидуалната), откЪдето идва и призивът „максимален пазар – минимална държава“.
   Главните мерки и действия в тази посока на неолибералите според Д. Харви са следните:
 Първо, трансформиране на обществената и неустановената форма на собственост в частна посредством:
а) „приватизацията и превръщането на всички ресурси в предмет на покупко-продажба (…) предоставянето на активите (…) в частни ръце на привилегированите класи“;
б) „повишаване на значението на финансовия сектор (…) който е спекулативен и хищнически (…) използва схеми „Понци“ (на името на Карло Понци, който още през 1921 г. е изобретил мошеническите финансови пирамиди)32. Съществуват безброй начини за кражба чрез финансовата система“33. За илюстрация се посочва случаят „Енрон“ и много други подобни.
    Второ, „провокиране (…) управление и манипулиране на кризите (финансовите, за да се изтеглят ресурси от периферията към центъра, включително и „преднамерено създаване на безработица“. В тази връзка Д. Харви цитира Дж. Стиглиц, който възкликва: „какъв странен свят (…) бедните фактически издържат богатите“, или както гласи българската народна поговорка: „болен здрав носи“.
  Трето, чрез преразпределение, осъществявано от държавата посредством нейната фискална политика, която става по-благосклонна или „мека“ спрямо капиталовите доходи и по-строга и „твърда“ към тези с трудов характер.
  Четвърто, свободното движение на капитали, при което „държавата съзнателно се отказва от контрол над движението на ресурсите и капитала, отстъпвайки тази функция на глобалния пазар“, разбирай – на глобалните корпорации.
  Пето, ролята на държавата се „настройва“ към обслужване преди всичко на корпоративни интереси, на елита преди всичко, като „поема значителна част от евентуални рискове, а за частния сектор остава печалбата“. Друга важна задача на държавата е да защитава неолибералното статукво от враждебни нему сили. Характерно е, че „границата между държавата и корпоративното влияние (и интереси ) става все по-размита“, т.е. тя започва все по откровено да обслужва интересите на корпорациите, на капитала.
   Шесто, актуално стана провъзгласеното от М. Тачър „обществено-частно“ или „частно-публично партньорство“, а лобизмът взема все по-широки мащаби. За Д. Харви (и не само за него, разбира се) „публично-частното партньорство е форма, чрез която корпоративният интерес се налага над публичния, на която цел служи и лобизмът – полулегална форма на корупция; вече е в оборот понятието „корумпиран капитализъм“.
В подкрепа на своите твърдения Харви привежда обилни емпирични данни, които сочат:
– спадане на темповете на икономическия растеж в разрез с твърденията на неолибералите, че неолиберализмът осигурява и гарантира перманентен растеж;
– нарастване на доходите на привилегированите класи и най-вече на елита им;
– намаляване на благосъстоянието на всички останали, които са под равнището на привилегированите класи (както ги нарича Д.Харви), включително на средната класа, която вече започва да се „топи“, а това, разбира се, безпокои и притеснява.
    Всички изтъкнати явления и процеси водят до невероятно на- растване и задълбочаване на социално-икономическото неравенство в национален, регионален и глобален план и про-
изтичащите от това негативни последици; „огромното богатство се превръща в голяма власт“ за неговите субекти, която съперничи с тази на държавата.
    Именно „богатството – според М. Паренти – поражда бедността и разчита на нея за по-нататъшното си процъфтяване (…) Даже когато икономиката преживява спад, богатите стават още по-богати“, като „материалният успех в САЩ (и не само там ) се счита за единствената мярка за ценността на човека (…) бедните не представляват кой знае каква ценност и да се изразходват обществени ресурси за тях не е нужно“ – една сурова, дори жестока съвременна истина е в основата, щото много известни бивши неолиберали да заемат критично-негативни позиции спрямо войнстващия неолиберализъм – Дж. Стиглиц, Дж. Сакс, Пол Кругман, знаковата фигура на финансовите пазари Дж. Сорос, който само за две седмици през 1993 г. е спечелил от спекулативните финансови пазари 1 млрд. долара, и други.
    Дори се смята, че под различни форми вече се оформя опози- ция срещу неолиберализма дори в САЩ. Много от тези разнообразни течения (критично и негативно настроени срещу неолиберализма ) се обединяват в рамките на Световния социален форум (…)(под девиза ), че „е възможен и друг, по-добър свят“, т.е. набира скорост и се утвърждава идеята, че „в света е възможна много по-разумна (и справедлива ) система за управление, отколкото тази, установена в рамките на неолиберализма“.



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: master78
Категория: Политика
Прочетен: 1053860
Постинги: 107
Коментари: 389
Гласове: 661
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031