Повече от 10 години българите слушат за реформа в здравеопазването и най-вече в болничния сектор. От 2000 г. насам  всички правителства декларираха, че ще се реформира болничната помощ, но реално реформа се извърши само в доболничната. Стигнеше ли се до болничната, заради чисто популистки причини или под натиск, партиите, които управляваха досега, не я направиха. Реформата е крайно наложителна и много закъсняла.
      В началото на мандата правителството отстояваше пазарния принцип на развитие на системата. Сега реформата следва по-скоро принципа на администриране.
        При пазарния принцип първата стъпка беше реалното остойностяване на здравните услуги, а след това и избирането на модел, по който те да се дофинансират. Това трябваше да стане чрез затягането на режима за влизане в здравноосигурителната система и въвеждането на нов здравноосигурителен модел. Управляващите се обединиха около идеята за въвеждането на втори задължителен осигурителен стълб и трети доброволен.
     Третата стъпка беше преструктурирането на болниците чрез въвеждането на медицински стандарти с високи изисквания за дейността им. Само тези, които отговарят на тях, тоест качествените, щяха да могат да работят със здравната каса. Останалите болници щяха да станат хосписи или поликлиники според нуждите на хората и тяхното желание. Задължителна здравна карта не се предвиждаше, защото пазарният принцип щеше да отсее най-добрите. Оказа се обаче, че парите не стигат. Затова се наложи реформата да вземе светкавичен завой. Здравното министерство беше принудено екстремно да се захване с преструктуриране на болниците - не само без да са осигурени средства за това, а и с орязан бюджет. Липсата на средства беше почти изцяло за сметка на парите за болници. От лекарския съюз изчислиха, че държавата дължи още 200 млн. лв. Болниците получават от здрaвната каса 70% от парите, които са заработили.
    Това доведе до влошаването на състоянието на всички клиники - не само на лошите, и изкара лекарите на протести. Междувременно здравното министерство направи рязък завой от пазарния към администрирания принцип. Това стана с въвеждането на задължителна здравна карта, която да казва максималния брой болници, от които има нужда страната и които може да получават пари от здравната каса. В нея обаче се заложи не броят на болниците, а на леглата в тях. Всички лечебници ще са готови да работят и на половин капацитет, стига да запазят правото си на съществуване. Така, вместо една голяма болница в един регион с 1000 легла, има вариант да съществуват 5 джуджета с по 100 и по 200 или дори 60 легла. И вместо в суперболници, пациентите може да се лекуват в още по-малки клиники от сегашните. В същото време тези лечебни заведения ще продължат да генерират разходи, защото ще трябва да се оборудват със скъпа апаратура и да плащат заплати на персонала си. 
    В България се случиха няколко добри неща в здравната система и не трябва да се забравят.      Парите започнаха да следват пациента. Българското население има един от най-свободния достъп до медицински услуги в Европа. Защото в някои европейски държави за преглед при специалист, платен от задължителното здравно осигуряване, или за лабораторни изследвания, се чака повече от 3 месеца. Още: заговори се за контрол на изразходваните пари, а Министерство на здравеопазването въведе показатели за оценка на финансовото управление на болниците.    
  Но със свободния достъп до медицински услуги се сложи край.  Защото от  септември 2010 здравното министерство нареди, подобно на други ведомства, като КАТ или банката, болниците да дават входящи номерца за постъпване и приемане. От няколко месеца болниците отлагат плановия прием и връщат хора, тъй като не могат да ги лекуват. НЗОК дължи пари на болниците, които по последни данни са около 125 млн. лева.  Именно заради това има и липса на консумативи, лекарства, персонал и обслужване. А от началото на тази година всеки, който три месеца не е внасял здравните си осигуровки, вече се води здравно неосигурен.
    Към положителните страни трябва да се прибавят и инвестираните средства през годините за ремонт на сградния фонд и купуването на съвременна апаратура. Крайно време е хората, които претендират да управляват тази страна, независимо от коя политическа сила са, да постигнат консенсус по няколко изключително важни въпроса. А именно:
- да се избегнат ненужните хоспитализации, при които по план пациенти влизат в болница през няколко месеца, за да се лекуват. С реформата ще се избегнат и фалшивите утежнени заболявания, които вкарват пациенти в болница, за да може здравното заведение да си взема по-високи суми от клинични пътеки.Ще се извадят и някои пътеки от болничната помощ, които са чисто амбулаторни.
    Реформата, която се предлага, ще направи така, че пациентите да се лекуват в болници, които са готови 24 часа да им оказват качествена медицинска помощ.
  Каква е ползата на пациент с диабет, който се лекува в малка болница, в която ендокринологът минава веднъж в месеца, за да подпише листите? Във времена на криза се налага да смятаме всяка стотинка.
  В целия свят едно здравеопазване се оценява по два показателя - смъртност и постъпили в болниците. У нас непрекъснато се говори за второто, здравната ни министърка проф. Борисова наскоро обяви, че, виждате ли, бройката им била намаляла. Добре, на книга е възможно пациентите да се стопят. И с още десетки хиляди. Истината обаче е, че т.нар. хоспитализирани българи стават все повече. Нещо повече - защо министърката и дума не обелва за смъртността. Според Евростар у нас тя е най-високата в Европа - 14,2 на 1000 души от населението - мрем си едва ли не като пилци. Докато в страни със съизмеримо население, каквито са Малта, Кипър, Ирландия - смъртността е 6-7 на хиляда.
 През последните двадесетина години животът на българина се е скъсил със 7 години. В същото време на западноеврепееца се е увеличил с 8. За сметка на значително по-редките сърдечно-съдови и онкологични заболявания.  Така че когато министър Борисова оценява родното здравеопазване, няма какво да ни приказва само за хоспитализации, нека говори и за смъртността.
      Заради калпавата доболнична помощ много българи постъпват в здравните заведения. Личните лекари не са виновни, а системата - джипитата отчитат дейност на “глава”, т.е. на брой записани при тях хора, а не на свършена работа. Подобно безумие светът не познава! Още: има тежък дефицит на направления. И личните доктори гледат колкото може по-бързо да изпратят пациента в болницата.
  Някои предлагат демонополизация на касата, за да се появи най-сетне златната конкуренция - майката на всички добрини на този свят. Да се извърши постепенна приватизация на част от здравеопазването - 50 на сто общински и държавни болници и 50 на сто частни структури. Пак заради конкуренцията, която единствена може да ни измъкне от блатото. И трето - да бъдат лишени от безплатна медицинска помощ хората, които не си плащат вноските. За най-бедните държавата трябва да осигури социални болници
 Но какво крие "приватизацията" :  В една от библиите на модерната пазарна икономика, "Капитализъм и свобода", Милтън Фридман посочва трите аспекта на пътя към "естествения", "чист" капитализъм: дерегулация, приватизация и орязване на бюджета. Един от постулатите е свързан с приватизиране на здравеопазването, пощенските услуги, образованието, пенсионното осигуряване, дори националните паркове...    В своя филм Sicko Майкъл Мур разглежда приватизираната и ориентирана единствено към печалба американска здравна и здравноосигурителна система, сравнявайки я с общодостъпната и безплатна здравна помощ в страни като Канада, Франция, Великобритания и Куба, доказвайки че приватизацията на здравеопазването носи всичко друго, но не и положителни резултати.

Каква е целта на здравеопазването? Да носи печалба или да лекува болните? Първото се нарича пазарна икономика, а второто - нормалност.


Източници:
В-к Стандарт
в-к Новинар
и сайтове от нета