Постинг
13.02.2008 21:05 -
Приватизацията и Петър Стоянов
По НТВ експрезидентът Петър Стоянов хвърли "бомбата" в неделната рубрика "Темата на Нова" с твърдението, че протестите на ДСБ по време на визитата на Путин били нещо като компенсация заради "гузната съвест" на Иван Костов, защото като премиер той е продал на руснаците комбината. Нещо повече, според Стоянов Андрей Луканов е диктувал на Костов какво да прави
Спомените на президента Петър Стоянов са по-лоши от откровената лъжа. Те са полуистина. Който не знае подробностите, неизбежно става жертва на полуистините. Особено ако е гласувал, за да бъде избран авторът им за президент. Някога сме вярвали на този човек. Затова лъжата лесно се утаява в съзнанието като истина. Или ни запраща някъде между "твърдо е така, щом го казва той" и "има нещо вярно". А територията на съмнението в политиката е огромна. Малцина се опитват да я прекосят докрай и да стигнат до истината.
Единадесет години след безпрецедентния грабеж на банките, икономическата катастрофа, липсата на хляб и ток и стихийните бунтове, причинени от чудовищното "управление" на Жан Виденов, десният президент Стоянов възхвали комуниста Виденов като безспорно честен управник.
Седем години след като Иван Костов извади България от националната катастрофа, стабилизира лева, създаде пазарната икономика и превключи релсите на българската история към НАТО и ЕС, "антикомунистът" Стоянов определи Костов като изпълнител на политиката на Луканов. Твърдата днешна позиция на Костов срещу путинизацията и превръщането на България в троянски кон на руската енергийна олигархия в Европа беше наречена от Стоянов "политическа гузност". Защото според "нашия" президент не друг, а Костов пръв застрашил българските интереси, като продал "Нефтохим" на руската компания "Лукойл" вместо на "Шел". И с това България още тогава станала енергийно зависима от Русия. Тази глупост досега беше повтаряна само от най-твърдоглавите бесепари. Сега я чуваме от президента Стоянов - човек, претендиращ, че е умен и компетентен, сиреч запознат с фактите, владеещ политическата логика, способен да осмисля действителността.
A eто какви бяха фактите при които Костов трябваше да взима тежките решения за нашата индустрия:
1. „Нефтохим" беше оставен от "честния" Виденов със 173 млн. долара просрочени задължения към банки и доставчици и дълговете му нарастваха.
2. В края на 1996 г. (след като житото беше изнесено и страната остана без хляб) по нареждане на Виденовото правителство "Нефтохим" сключи сделка за тайна доставка на 300 хиляди тона пшеница от Югославия срещу дизелово гориво. Горивото - по занижени цени, а зърното - 50 % по-скъпо от това на пазара. Сделката дори не беше осчетоводена, т. е. беше класическа криминална далавера.
Чрез сложна схема с участието на Държавния резерв зърното беше окрадено, а "Нефтохим" загуби 67 млн. долара, които никога не бяха възстановени нито на държавата, нито на комбината.
3. "Нефтохим" приключва 1996 г. със загуба от 85 млн. (сегашни) лева и е единствената рафинерия в света, отчитаща загуби пета поредна година. От 1993 до 1996 г. предприятието е източвано не само на входа и на изхода, но съвсем официално и от държавата. През 1995 и1996 г. например горивата са продавани на вътрешния пазар по цени, определяни от правителството, които са били с до 50 % по-ниски от разходите само на суровината за тяхното производство. За да не се помпала инфлацията!!
4. Никоя банка и никой доставчик в света (и най-вече руските доставчици) не желаеха да кредитират такова предприятие. В началото на 1997 г. „Нефтохим" на практика беше фалирал.
5. С огромни трудности правителството на Иван Костов успя да стабилизира Бургаската рафинерия, но през 1999 г. състоянието й все още беше "на ръба". Предприятието се нуждаеше от минимум 100 млн. долара свежи оборотни пари за възстановяване на нормалната му дейност и от над 300 млн. долара инвестиции.
6. Заради състоянието на рафинерията (до което я доведе правителството на "честния" премиер), а не заради користни комбинации на Костов, към приватизацията на "Нефтохим" практически нямаше интерес от световните корпорации. Впрочем купувачът „Лукойл" беше препоръчан от консултантите по приватизационната сделка "Артур - Андерсен & Кредитандщалт". "Шел" за съжаление се отказа от "Нефтохим" и вместо в производство инвестира в бензиностанции и търговия с нефтопродукти.
7. Освен от окаяното финансово състояние западните компании бяха отблъснати и от остарялата технология и свръхнаситеността на регионалния пазар с горива. Румънските рафинерии, макар и в по-добро състояние, по това време също не привлякоха водещи световни инвеститори и някои от тях бяха закупени от по-малки европейски и руски компании.
8. За разлика от природния газ суров нефт може да се достави отвсякъде. Рафинериите по принцип не са зависими от монополни доставчици на суровина. Същото важи и за горивата. Затова и "Нефтохим" покриваше под 70 % от вътрешното потребление.
9. Единствената причина рафинерията в Бургас да внася главно руски петрол е фактът, че той е най-евтин поради късите транспортни разстояния и ограниченото търсене в Черноморския басейн. Доставките отвъд Босфора не са проблем, но просто са по-скъпи.
10. Накрая не без значение е и фактът, че "Лукойл" беше първата руска компания с масирано участие на западни капитали. Акциите й се продават на най-големите световни борси. Тя не е инструмент на руската геополитика не за друго, а поради това, че действа при жестока конкуренция (за разлика от Тазпром" например).
Е, как от тези факти може да се заключи, че приватизацията на „Нефтохим" е подчинила българската енергетика на Русия? За какво да е гузен Иван Костов? Затова ли, че при неговото управление държавата взе 101 млн. долара за предприятие, което за по-нататъшното си съществуване се нуждаеше от минимум 400 млн. долара за оборотни средства и инвестиции? Или пък затова, че приходите в хазната от акцизи и ДДС, внасяни от „Нефтохим", се увеличиха над два пъти за първите две години след продажбата му? А може би заради факта, че „Нефтохим" е единственото крупно предприятие у нас, което след приватизацията изпълни изцяло инвестиционната си програма и спази сроковете на ЕС за преминаване изцяло към безоловен бензин?
Петър Стоянов твърди, че това съвпада и с политиката на Луканов?!???
Ако това съвпада с програмата на Луканов, защо при Луканов хората спяха по две нощи в колите си, за да заредят 20 литра бензин? Едва ли r-н Стоянов би спорил, че Луканов искаше да продаде не опропастеиия "Нефтохим", а тръбите на "Булгаргаз" на руската олигархия. Както и че не би имало нищо по-лесно за Костов от това да сбъдне тази Луканова цел. Но той не го направи.
- Хората са забравили Лукановата зима, израсна едно цяло поколение, което не помни началото на прехода. Припомнете някои от фактите, които определяха онези първи години след падането на Берлинската стена?
- Луканов обяви мораториум върху външния дълг и настана мрак, студ и глад през прочутата Луканова зима. Костов извади България от пропастта през прочутото лято на 1997 г., а в края на неговия мандат външният ни дълг заемаше два пъти по-малък дял от икономиката на страната, отколкото при Луканов. Луканов създаде кастата
на "добре облечените бизнесмени", която накрая застреля самия него. До 1997 г. престъпността вилнееше като през времето на кърджалиите и даалиите, описани от Йовков. При Костов бяха махнати лепенките от магазините и колите. Пазарът се нормализира. Застраховател престана да означава бандит.
Много от хората, разочаровани от Иван Костов, твърдят, че най-голямата му грешка е зле извършената приватизация. Държавната собственост отишла в ръцете на бившите червени, което е теза и на президента Стоянов. Така ли е?
Като че ли дори за миг икономическата власт преди е била у някой друг. Приватизацията у нас практически започна в средата на 1997 г., когато в страните от Централна Европа тя вече завършваше. Международните финансови институции, САЩ и ЕС поставиха като твърдо и първо условие за тяхната помощ бързата приватизация. Нито в НАТО, нито в ЕС членуват страни с държавна икономика. Можеше, разбира се, да не се продава от опасения, че повечето имащи пари у нас са от бившата номенклатура. И, разбира се, никакви РМД-та (вкарани в закона впрочем от Ж. Виденов), защото в тях бяха всички бивши директори.
Инвеститори отвън също никога нямаше да купят тези 2400 комунистически предприятия, приватизирани от правителството на Иван Костов, защото тяхната обща средна рентабилност беше отрицателна от минус 15%!! Тази "черна" работа на реформата беше свършена при президентския мандат на г-н Стоянов, но от други. Не защото беше приятна, а защото от това зависеше съдбата на България. В политическата битка, наречена "приватизация", имаше и грешки, и корист, и човешки падения. Но ако тази "лоша" приватизация не беше направена, сега вместо в ЕС щяхме да сме Беларус на Балканите.
Високата престъпност като държавна политика обаче се върна после. Грабежите от 1993 -1996 бяха задминати тъкмо от тези, при които г-н Стоянов ни отреждаше ролята на разбити авари. По-лесната задача - раздържавяването на печелившите предприятия в една много по-богата преобладаващо частна икономика, се падна на тях.
И те ни показаха образци на мегакорупция с международни мащаби. От БТК до магистрала „Тракия", от камчийския плаж до АЕЦ "Белене".
Как да си обясним отношението на на Стоянов към Костов?
Всички държавници от бившите соцстрани, провели приватизация и цялостни реформи след падането на Берлинската стена, платиха скъпа политическа цена. Никой от тях днес не е на власт. Г-н Стоянов не иска да плати част от тази цена. Дистанцира се. Но каквато и поза да заема той сега, неговият мандат ще остане в историята не с гладките му речи, а с необратимите реформи, с болезненото разкъсване на старата и израстването на новата обществена тъкан, с високата цена на закъснелия преход и дефектите на новосъздадената българска пазарна демокрация. Ако Костов като премиер е провеждал политиката на Луканов, каква е била алтернативата, предложена от Стоянов? И какви са възгледите му сега.
Какво мисли бившият "син" президент за геополитическите енергийни проекти, отклоняващи историческата траектория на България отново на изток за поколения напред. Какво мисли за правителството, чиято корумпираност се е превърнала в европейски проблем? Колко сериозни са шансовете на сегашната коалиция да се окопае във властта за още един мандат? За всичко това Петър Стоянов мълчи. Ако не мълчанието, а говоренето по тези въпроси (както твърди той) са израз на гузност, то какви угризения пораждат полуистините и омерзението, изразени задъхано от бившия ни президент в последното му телевизионно предаване.
Въпросът съвсем не е личен, каквато беше претенцията на предаването. Цялата драматургия на полуистините на Петър Стоянов очевидно беше насочена към интелигентните участници в политиката. Хиляди от тях ще бъдат отвратени от "техния" президент и "техния" премиер. Те няма да гласуват на следващите избори с чувството, че синьото е омърсено. Суетата на едни човек ще тържествува. А жертвите ще бъдат много.
Спомените на президента Петър Стоянов са по-лоши от откровената лъжа. Те са полуистина. Който не знае подробностите, неизбежно става жертва на полуистините. Особено ако е гласувал, за да бъде избран авторът им за президент. Някога сме вярвали на този човек. Затова лъжата лесно се утаява в съзнанието като истина. Или ни запраща някъде между "твърдо е така, щом го казва той" и "има нещо вярно". А територията на съмнението в политиката е огромна. Малцина се опитват да я прекосят докрай и да стигнат до истината.
Единадесет години след безпрецедентния грабеж на банките, икономическата катастрофа, липсата на хляб и ток и стихийните бунтове, причинени от чудовищното "управление" на Жан Виденов, десният президент Стоянов възхвали комуниста Виденов като безспорно честен управник.
Седем години след като Иван Костов извади България от националната катастрофа, стабилизира лева, създаде пазарната икономика и превключи релсите на българската история към НАТО и ЕС, "антикомунистът" Стоянов определи Костов като изпълнител на политиката на Луканов. Твърдата днешна позиция на Костов срещу путинизацията и превръщането на България в троянски кон на руската енергийна олигархия в Европа беше наречена от Стоянов "политическа гузност". Защото според "нашия" президент не друг, а Костов пръв застрашил българските интереси, като продал "Нефтохим" на руската компания "Лукойл" вместо на "Шел". И с това България още тогава станала енергийно зависима от Русия. Тази глупост досега беше повтаряна само от най-твърдоглавите бесепари. Сега я чуваме от президента Стоянов - човек, претендиращ, че е умен и компетентен, сиреч запознат с фактите, владеещ политическата логика, способен да осмисля действителността.
A eто какви бяха фактите при които Костов трябваше да взима тежките решения за нашата индустрия:
1. „Нефтохим" беше оставен от "честния" Виденов със 173 млн. долара просрочени задължения към банки и доставчици и дълговете му нарастваха.
2. В края на 1996 г. (след като житото беше изнесено и страната остана без хляб) по нареждане на Виденовото правителство "Нефтохим" сключи сделка за тайна доставка на 300 хиляди тона пшеница от Югославия срещу дизелово гориво. Горивото - по занижени цени, а зърното - 50 % по-скъпо от това на пазара. Сделката дори не беше осчетоводена, т. е. беше класическа криминална далавера.
Чрез сложна схема с участието на Държавния резерв зърното беше окрадено, а "Нефтохим" загуби 67 млн. долара, които никога не бяха възстановени нито на държавата, нито на комбината.
3. "Нефтохим" приключва 1996 г. със загуба от 85 млн. (сегашни) лева и е единствената рафинерия в света, отчитаща загуби пета поредна година. От 1993 до 1996 г. предприятието е източвано не само на входа и на изхода, но съвсем официално и от държавата. През 1995 и1996 г. например горивата са продавани на вътрешния пазар по цени, определяни от правителството, които са били с до 50 % по-ниски от разходите само на суровината за тяхното производство. За да не се помпала инфлацията!!
4. Никоя банка и никой доставчик в света (и най-вече руските доставчици) не желаеха да кредитират такова предприятие. В началото на 1997 г. „Нефтохим" на практика беше фалирал.
5. С огромни трудности правителството на Иван Костов успя да стабилизира Бургаската рафинерия, но през 1999 г. състоянието й все още беше "на ръба". Предприятието се нуждаеше от минимум 100 млн. долара свежи оборотни пари за възстановяване на нормалната му дейност и от над 300 млн. долара инвестиции.
6. Заради състоянието на рафинерията (до което я доведе правителството на "честния" премиер), а не заради користни комбинации на Костов, към приватизацията на "Нефтохим" практически нямаше интерес от световните корпорации. Впрочем купувачът „Лукойл" беше препоръчан от консултантите по приватизационната сделка "Артур - Андерсен & Кредитандщалт". "Шел" за съжаление се отказа от "Нефтохим" и вместо в производство инвестира в бензиностанции и търговия с нефтопродукти.
7. Освен от окаяното финансово състояние западните компании бяха отблъснати и от остарялата технология и свръхнаситеността на регионалния пазар с горива. Румънските рафинерии, макар и в по-добро състояние, по това време също не привлякоха водещи световни инвеститори и някои от тях бяха закупени от по-малки европейски и руски компании.
8. За разлика от природния газ суров нефт може да се достави отвсякъде. Рафинериите по принцип не са зависими от монополни доставчици на суровина. Същото важи и за горивата. Затова и "Нефтохим" покриваше под 70 % от вътрешното потребление.
9. Единствената причина рафинерията в Бургас да внася главно руски петрол е фактът, че той е най-евтин поради късите транспортни разстояния и ограниченото търсене в Черноморския басейн. Доставките отвъд Босфора не са проблем, но просто са по-скъпи.
10. Накрая не без значение е и фактът, че "Лукойл" беше първата руска компания с масирано участие на западни капитали. Акциите й се продават на най-големите световни борси. Тя не е инструмент на руската геополитика не за друго, а поради това, че действа при жестока конкуренция (за разлика от Тазпром" например).
Е, как от тези факти може да се заключи, че приватизацията на „Нефтохим" е подчинила българската енергетика на Русия? За какво да е гузен Иван Костов? Затова ли, че при неговото управление държавата взе 101 млн. долара за предприятие, което за по-нататъшното си съществуване се нуждаеше от минимум 400 млн. долара за оборотни средства и инвестиции? Или пък затова, че приходите в хазната от акцизи и ДДС, внасяни от „Нефтохим", се увеличиха над два пъти за първите две години след продажбата му? А може би заради факта, че „Нефтохим" е единственото крупно предприятие у нас, което след приватизацията изпълни изцяло инвестиционната си програма и спази сроковете на ЕС за преминаване изцяло към безоловен бензин?
Петър Стоянов твърди, че това съвпада и с политиката на Луканов?!???
Ако това съвпада с програмата на Луканов, защо при Луканов хората спяха по две нощи в колите си, за да заредят 20 литра бензин? Едва ли r-н Стоянов би спорил, че Луканов искаше да продаде не опропастеиия "Нефтохим", а тръбите на "Булгаргаз" на руската олигархия. Както и че не би имало нищо по-лесно за Костов от това да сбъдне тази Луканова цел. Но той не го направи.
- Хората са забравили Лукановата зима, израсна едно цяло поколение, което не помни началото на прехода. Припомнете някои от фактите, които определяха онези първи години след падането на Берлинската стена?
- Луканов обяви мораториум върху външния дълг и настана мрак, студ и глад през прочутата Луканова зима. Костов извади България от пропастта през прочутото лято на 1997 г., а в края на неговия мандат външният ни дълг заемаше два пъти по-малък дял от икономиката на страната, отколкото при Луканов. Луканов създаде кастата
на "добре облечените бизнесмени", която накрая застреля самия него. До 1997 г. престъпността вилнееше като през времето на кърджалиите и даалиите, описани от Йовков. При Костов бяха махнати лепенките от магазините и колите. Пазарът се нормализира. Застраховател престана да означава бандит.
Много от хората, разочаровани от Иван Костов, твърдят, че най-голямата му грешка е зле извършената приватизация. Държавната собственост отишла в ръцете на бившите червени, което е теза и на президента Стоянов. Така ли е?
Като че ли дори за миг икономическата власт преди е била у някой друг. Приватизацията у нас практически започна в средата на 1997 г., когато в страните от Централна Европа тя вече завършваше. Международните финансови институции, САЩ и ЕС поставиха като твърдо и първо условие за тяхната помощ бързата приватизация. Нито в НАТО, нито в ЕС членуват страни с държавна икономика. Можеше, разбира се, да не се продава от опасения, че повечето имащи пари у нас са от бившата номенклатура. И, разбира се, никакви РМД-та (вкарани в закона впрочем от Ж. Виденов), защото в тях бяха всички бивши директори.
Инвеститори отвън също никога нямаше да купят тези 2400 комунистически предприятия, приватизирани от правителството на Иван Костов, защото тяхната обща средна рентабилност беше отрицателна от минус 15%!! Тази "черна" работа на реформата беше свършена при президентския мандат на г-н Стоянов, но от други. Не защото беше приятна, а защото от това зависеше съдбата на България. В политическата битка, наречена "приватизация", имаше и грешки, и корист, и човешки падения. Но ако тази "лоша" приватизация не беше направена, сега вместо в ЕС щяхме да сме Беларус на Балканите.
Високата престъпност като държавна политика обаче се върна после. Грабежите от 1993 -1996 бяха задминати тъкмо от тези, при които г-н Стоянов ни отреждаше ролята на разбити авари. По-лесната задача - раздържавяването на печелившите предприятия в една много по-богата преобладаващо частна икономика, се падна на тях.
И те ни показаха образци на мегакорупция с международни мащаби. От БТК до магистрала „Тракия", от камчийския плаж до АЕЦ "Белене".
Как да си обясним отношението на на Стоянов към Костов?
Всички държавници от бившите соцстрани, провели приватизация и цялостни реформи след падането на Берлинската стена, платиха скъпа политическа цена. Никой от тях днес не е на власт. Г-н Стоянов не иска да плати част от тази цена. Дистанцира се. Но каквато и поза да заема той сега, неговият мандат ще остане в историята не с гладките му речи, а с необратимите реформи, с болезненото разкъсване на старата и израстването на новата обществена тъкан, с високата цена на закъснелия преход и дефектите на новосъздадената българска пазарна демокрация. Ако Костов като премиер е провеждал политиката на Луканов, каква е била алтернативата, предложена от Стоянов? И какви са възгледите му сега.
Какво мисли бившият "син" президент за геополитическите енергийни проекти, отклоняващи историческата траектория на България отново на изток за поколения напред. Какво мисли за правителството, чиято корумпираност се е превърнала в европейски проблем? Колко сериозни са шансовете на сегашната коалиция да се окопае във властта за още един мандат? За всичко това Петър Стоянов мълчи. Ако не мълчанието, а говоренето по тези въпроси (както твърди той) са израз на гузност, то какви угризения пораждат полуистините и омерзението, изразени задъхано от бившия ни президент в последното му телевизионно предаване.
Въпросът съвсем не е личен, каквато беше претенцията на предаването. Цялата драматургия на полуистините на Петър Стоянов очевидно беше насочена към интелигентните участници в политиката. Хиляди от тях ще бъдат отвратени от "техния" президент и "техния" премиер. Те няма да гласуват на следващите избори с чувството, че синьото е омърсено. Суетата на едни човек ще тържествува. А жертвите ще бъдат много.
Според теорията за паралелните светове и...
Судоку за напреднали – Как да решаваме с...
Тайната на математическия ребус 6:2(1+2)
Судоку за напреднали – Как да решаваме с...
Тайната на математическия ребус 6:2(1+2)
Следващ постинг
Предишен постинг
